Sunday, February 20, 2011

ME: When it's time for grief...


Guardian Angel from heaven so bright,
Watching beside me to lead me aright,
Fold thy wings round me, and guard me with love,
Softly sing songs to me of heaven above.

_____________________________________________________________
Couple of days ago, the grandson of my parents' best man, died due to the incompetence of the ppl who were expected to save his life... This kid was one of the most affectionate kids I've ever known - always willing to hug and please you! It's hard to believe he's gone now and the only thing that keeps me from breaking is the hope that IF there's a better place to be when you're gone - he's there, safe from all the disappointments life would have offered him. And still - a child should live, laugh, play and fill others ppl lives with joy, but he won't - not any more... I hope that the "doctor" will never forget his face and this will haunt him 'till the day he dies... A mistake could have been forgiven, but being idle when you have to save a child's life should be punished.

Where ever you are now, dear kid, I hope you're happy and free. Don't be scared - one day we will paint together like we used to, last time we've met... You'll just have to wait for me.


Wednesday, February 16, 2011

ME: Сезони









Какво те кара да плачеш?
Какво извика обратно дъжда в твоите очи?
Защо пак всичко удави
и заключи в мазето всички мечти?

Не отмина ли тъмната зима?
Не се ли стопи леда във душата ти?
Защо пак всичко е черно
и не разцъфва усмивка на твойто лице?

Или пролет дойде с нейните вечни капризи
и потъна всичко в кални реки,
и погуби всяка надежда
за красиви слънчеви дни?

Или лятото жарко, пожари навред посади,
изпепели последното стръкче утеха
и остави съсухрено-черна
плътта ти да тлее в зори?

Или есен, с тъга и цветове пълна,
пръсна пъстра отрова над твоите дни
и бездиханна душата остави,
посиняла, с изцъклени, празни очи?

Sunday, February 13, 2011

МЕ: Навън е толкова хубаво

Навън е толкова хубаво –

слънцето влюбено целува студените стъкла,

а в мен тихичка болка просъсква,

че няма как да чуеш мойте слова…


Навън е толкова хубаво –

снега искри, по-бял от детска душа,

а в мен сълзи напират безочливо,

че не мога да стигна до тебе с ръка…


Навън е толкова хубаво –

влюбени хора обикалят света,

а в мен празно и пусто е,

че те няма, да ти дам цялата си душа.



Friday, February 11, 2011

ME: А как искам


А как искам да те целувам,
да те оставям без дъх
и аз самата до отмаляване
да те целувам…

А как искам да държа ръката ти,
да оставя отпечатък върху кожата ти
за миг да не те пусна,
да държа ръката ти…

А как искам да те прегръщам,
да усещам дъха ти
да шепна нежно любовни слова,
да те прегръщам…

А как искам да ме обичаш,
да ми дадеш сърцето си,
да го пазя от болките
да ме обичаш…

А как искам да сме заедно,
да вървим рамо до рамо,
през смях и сълзи, силни, щастливи
да сме заедно.


Saturday, February 5, 2011

ME: Три букетчета самота


Седеше, препречил на половина тротоара,
самотен, прегърбен, старец в града.
Държеше в ръцете си три тънички стръкчета,
набрани в градината, свежи цветя,
греещи весело във ръцете на стареца,
неусетили кога при тях дошла бе смъртта.
Един букет ярко розово щастие,
втори – с грейнали малки слънца.
Третият – с есенни тонове,
държеше с трепереща дясна ръка.
Не викаше грозно “Купете цветята ми!”
само протягаше ги над тротоара едва...
Почесваше с палец лицето ожарено
и свеждаше тихо, а може би тъжно, глава...
Минаваха хората в сивия делник,
невиждайки тези цветни петна...
Не донесоха никому тези букетчета щастие,
донесоха на цветаря още ден самота...


--------------------------------------------------------------------------------------
Ако харесвам нещо свое - това е то. Защото е истинско - всяка буква... А аз така и не си купих букетче от този човек (снимката не е истинска)... И до ден днешен го виждам - насън или будна - изниква цветното петно на сивия тротоар в онзи задушен ден... А аз отминавам бързо в оглушително дрънчащия трамвай и си мисля "Ако имах време, щях да сляза и да си купя цвете...". Грозни лъжи!!! Сигурно и аз, като всички, щях да го отмина, забързана за "велики дела"...
Истината е, че в онзи празен августовски ден нямах нито стотинка у себе си - просто се шляех безцелно и не бях помислила, че може някое и друго левче да ми потрябва, че да го взема със себе си... Стана ми мъчно - че исках, а не можах да зарадвам човека с грейналите китки в ръка... Разплаках се у дома - толкова много исках тези цветя!!! На следващия ден минах през същото място поне няколко пъти - обикалях, търсех, бях готова да дам всичките си пари (че бяха чак толкова много) за това букетче... За усмивката на този човек... Исках да си купя малко чуждо щастие... Колко е грозно, че го казвам... Него го нямаше. Беше се отказал, беше отишъл другаде, някой все пак беше купил моето букетче самота или просто беше издъхнал?! Има ли значение? Аз просто отминах с трамвая в онзи скучен августовски ден...

ME: Обичам те и няма друго






















Не знаеш колко ще ми липсваш...
Аз самата нищичко не знам...

Знам само колко много те обичам
И че всичко свое искам да ти дам –

Ръцете, за да те прегръщат нежно,
Очите, за да те обливат с топлина,
Краката ми – до теб да бягат
И устните, да шепнат влюбени слова.

Душата ме боли от мъка,
Сърцето ми от свиване се насини,
Сълзи порийни, наводниха ми лицето
И гърлото неистово мълчи.

Обичам те и няма друго.
На близо и далеч е все това.

Моята любов е всичко,
Което мога да оставя във света.

ME: Сред мрак и облаци, и ветрове


Сред мрак и облаци, и ветрове
върви момиче, приведено на две,
проблясват във очите ú сълзи
и смесват се със капките дъждовни.

Плете се клетката край нея -
клетката от тъмнина и твърд метал,
клетката за смъртник пригодена,
клетката на най-страшния капан.

Върви момичето самотно,
покрило раменете си с ръце,
върви и никъде не се поспира,
върви към вечната тъма...

ME: Tango for none


Страх ме е! Времето не се бои от смъртта, нито вятъра, нито слънцето, нито пък дъжда... Защо и ние с теб да не можем да бъдем като тях?!
Не ми позволявай никога да видя слънцето отново, не ми позволявай никога да видя пак усмивка на твоето лице – просто затвори очите ми, прегърни ме и ме погреби дълбоко в твоето сърце!
Обичам кожата ти – толкова бяла... Обичам допирът ти – толкова студен... Обичам всяка сълза, търкулнала се от очите ти...
Само една прегръдка – една – и отново съм жива.
Само един поглед – един – и сълзи напират в очите ми.
Само една твоя целувка – само една – и съм готова отново да умра!!!
Ние с теб сме толкова еднакви – млади, объркани, уплашени... Знаеш ли, че няма лек за болката, няма и убежище от дъжда, че всички наши молитви ще останат нечути! Нима не знаеше?!
Чувам как дишаш – толкова далеч от тук, а усещам допирът ти толкова близък и истински... Обичам те! А обичта разкъсва сърцето ми...
“Излекувай ме! Остави ме на Смъртта! Пусни ме да си ида! Убий ме! Убий ме! Убий ме...” – молех Любовта, а Тя все отвръщаше с “не”. Знаеш ли, че любовта е като... Погребение на сърцата, като ода за жестокостта... Знаеше ли?!
Казват, че да плачеш значи, че си жив, но… Потокът от сълзи вече пресъхна... Казват, че да умираш значи, че все още си жив, но и кървавите ми реки отдавна пресъхнаха... Казват, че студено ли е едно сърце, то е мъртво, а моето отдавна е ледено... И сякаш съм погребана жива...
Единственото, което искам е, да ме скриеш в прегръдките си, тогава... Когато Любовта и Смъртта станат едно цяло! Ще го направиш ли?
--------------------------------------------------------------
{Това е... Да видим... Писано е преди много години - 6, ако трябва да съм напълно честна и тези дни попаднах пак на него. Не мога да се оттърва от мисълта, че не е дори наполовина толкова добро, колкото съм мислела, че е като съм го писала, а и тогава знаех, че нещо не е както трябва... Така или иначе - замислено беше като етюд и изговорено е може би малко по-добро... Така или иначе не мога да го направя по-добро в момента и реших да го споделя такова, каквото беше и каквото ще остане - както и решенията си - човек не може и не бива да променя с лека ръка нещо написано, изпято, изиграно.}