Sunday, February 26, 2012

ПРОШКА от Константин Дренски



Понякога, когато гледам през прозореца,
си казвам: времето е спряло.
И виждам не света навън и хората,
а себе си – като във огледало.

Понякога пътувам все навътре, в бурята,
дълбоко под обвивката човешка.
Но всеки път се лутам, губя се в душата си,
изгубвам смисъла на тази грешка.

И съзерцавам локвите с цвета на тъжни спомени.
Дали не плува там сърцето в плитчини зловещи?
Дали на дъното мечтите и илюзиите
не са погребани между безбройни свещи?

Кръщавам враните по жиците и клоните.
И всяка носи свое име.
Пак те политат над града безсмъртни,
но падат мъртви във комините.

Съдбата строга разпорежда се
с наивността и алчността човешка.
Богат бедняк, красив грозник и гений див.
Пастирът маха със насмешка.

А долу локвите са все така безмълвни,
погълнали са сякаш небесата сини.
Със клечка от прекършено дръвче,
върху водата,
дете изписва думите: „Прости ни!“

No comments: