Friday, November 7, 2014

ПРИКАЗКА С ТЕБ oт Цветелина Антова


Лица, лица, лица, лице...
През лицата видях те.
Две очи пропаднаха
и заседнаха в стомаха ми –
боли ме.
Ярко бели искри.
В тъмнината –
Град. Векове. И тълпи.

Ярко белите очи протегнаха ръце
през шумната стая
и прегърнаха мен,
и уморените ми мисли.
С поклон
терзанията сиви
се отдалечиха.

Плътен, топъл спомен
погали ме. Приспива ме
мекото кадифено канапе.
Събличаме се.
Две жадни вплетени ръце.

***

Лумналият изпепеляващ огън
пръсна искри около нас.
Истина ли е този малък звезден час?
Сънувам ли отново вплела се във здрача?

Плача. Плача ли? – Мразя.
Мразя да закривам светлината,
която виждам. Отразявам.
Рефлектирам огледалният ми свят.

Мразя да се правя, че съм сляпа,
когато виждам. Прозирам всяка,
всяка, релефна, издълбана нощ.
Този път няма да падам. Пак тъп нож.

***

Опитвам. Опитвам се. Страдам.
Страдам и те обичам. Обичам те ...
и страдам. Всяка тъма разплита ме
до кост и фибра.
Сутрин през лицето шлевва ме деня.
Бодрото, весело слънчице просто пак
ме наказва.

Потапям се в дъха ти огнен,
вплели меч о меч, огън
и водата хладна... Настана сеч.
Обгърнаха и ме понесоха вълни,
кои морски, кои –
жежко-мразовити спазми
нежността ми
наивна
проклели...


***

Аз бях плясък, плясък от мощна стихия.
Ти – ти бе палаво огънче. Де да се скрия?
Погледни – виж през заглъхналите пръсти
косите, омекотили
съня ти...

Аз, прекръстих се на дива и ми отива
до мощната ти сянка. Забавна небивалица –
ако хвърлям пак чоп със съдбата,
и да получа –
ПАК звезден хлад
в отплата...


***

Колко сълзи. Колко сълзи срещнах по света.
Твоята опивна, газова горещина
ме хвърли обратно в живота.
И да плувам отново се уча...
в студеното
с теб.

Със теб океана е толкова кратък. Неумолимо бърз.
Приливи-отливи се борят, и впиват,
и със теб и мен се сливат.
Хоризонта се надигна ..и полетя
да ни срещне, и да провъзгласи –
деня.

И дар ни поднася – Сол – с дъхавия червен мирис
на здрача. С вкус на мека напъпила череша.
Лекия, палав, плавен полъх
пак ме примамва...

***

Стига!!!
Стига. Стига лъжливи уроци.
Стига егоистични мечти
и безплатни бърборливи потоци
от позлатени обичи...
Стига шепи пясък съм ръсила
по белите коси.
Простичка вечер с огън звезди.
Лъжи-мечти, ореоли с роги,
Плахи позиви
и морски
звезди...

***

Плаха стъпка. Тревите веят чашки из Рила –
посрещат ни в бъдният Ден.
Бъди!!!
Бъди до мен,
във този миг –
мига свещен.

Виж – превали. Превали живота ни вече.
Колко малко ни остава, заедно –
нали?!
Бъди. Нека тази звездна вечер поръси
скреж и минали мечти...
Бъди!
Нали... ?!


***

Погледа ти снощен вспомни ми,
как ме завладя. Спомням те –
жарко огнен лъч от подпалена мечта.
Жарко бяла, чак синя, жарава ме поля.
Вода...
Вода на Бермудски триъгълник –
колко силно...
непознато...
...необяснимо...

***

Днес е денят.
Днес дъха ни сля се.
Сляхме се –
в едно.
Огън-скреж вля се
о нашите вени –
едно,
две,
три...
Хората сдобиха се
със своята мечта –
прегръдката ни,
деца –
паметника си
на любовта.

Каква красива и небивала
приказка, а?
Ала малцина знаят –
истина
бе
тя...

No comments: