ME: една нощ във FANS

Снощи във ФЕНСа забиха по нещо любимо
Траша, двама с името Иво и Димо.
Барабаните нови ни отвяха главите,
китарите "стари" - напълват душите.
Дяволски тонове вокалът извади,
зарадва ни всички - и стари, и млади.
Жицата яко опъвана беше,
сърцето ми в ритъма луд туптеше...
Беше епично, беше и славно,
беше на всички безкрайно забавно.
Свърши нощта, разделихме се с мъка,
очакваме скоро среща на всички пак тука!!!

---------//----------//-----------//-----------

ей това е то поезия, дано никой не реши, че съм се взела на сериозно. вечерта обаче си беше един път!

ME: Когато си толкова малък...

Когато си толкова малък
в безбрежния свят - самота
и влачиш след ебе си камък,
привързан към твойта душа,

тогава се спираш и мислиш:
"Къде да отида сега?
При кого да потърся утеха
и лъч светлина?".

Когато си толкова малък,
че никой не вижда във тебе човек,
че заобиколен от толкова хора
се чувстваш затворен в ковчег,

тогава се спираш и питаш:
"Няма ли нейде сродна душа?
Няма ли другиго толкова малък,
с когото самотата си да поделя?".

ME: Искаш ли да си поговорим за болката?

Не за тази - физическата, а за онази другата болка... За онова мъничко зрънце, което откриваш в душата си и което, кой знае защо, започва да убива повече след всеки следващ дюшек - все повече, докато... Не разбереш, че ти отдавна не си принцеса, а това зрънце - твоето грахово зърно болка, се е превърнало в непосилен товар, в камара от мъка... И все е там - в душата ти.
От какво може да те боли душата? От рани? По-скоро от дупки, големи и безброй, от които те, душата, едва остава едно цяло макар и под формата на съдрана дрипа? Или от празнотата в нея? Бил ли си някога на толкова тихо място, че тишината да раздира ушите ти? Те да пищят от болка и да не можеш да намериш покой в... Шума?! След като тишината може да подлудява сетивата, защо и пустотата да не може да ранява душата ти? Нима, когато хората около теб я раняват, не се чувстваш съвсем опустошен? И нима, когато е така, болката в душата не е два пъти по-силна? Веднъж - от онези големите дупки и втори път - от пустотата?! И нима тогава душата ти не пищи от болка? От ужас? От гнява? От самота?
Какво правиш тогава? Викаш? Или стискаш здраво зъби? Или нараняваш другиго само, за да не чувстваш своята собствена болка? Аз пазя своята болка за себе си. Складирам, консервирам я, за да съм сигурна, че винаги ще има поне мъничко болка в душата ми... За после... За да знам, че съм жива. Защото всяко друго чувство е измамно. Само когато онова малко пламъче гори сърцето ти, когато имаш поне една кървяща дупчица в душата си , тогава си сигурен, че живееш. Болката е най-сигурния знак, че все още дишаш и имаш още много болка, която да понесеш. Казват "истината боли", ами не е ли и обратното вярно - болката е истина? Боли те, когато обичаш, когато мразиш - също боли. Първият ни дъх е разкъсваща болка, а последният - болезнен задух... Първите крачки - пропадания и болка, а последните - болка и крах. Нима тогава животът не е болка и болката не е живот? Нима не виждаш, че светът е болка и ние сме на този свят, за да ни боли?!...