Наоколо всичко е бяло,
а аз не виждам лъч светлина –
очите болят и безпаметно слепи,
гледат назад вечността.
Звездите са дяволски черни
и пътьом край тях в тишина
откривам безсмислено тъжни
мелодии на милиони слънца.
Трепти нищетата от нервност –
загубила своята пълнота
и отваря се дупка в безкрая,
за да погълне и мойта душа.
Вселената въздъхва предсмъртно,
умира времето във вечността,
разтваря се простора във точката
на нашата тъжна съдба.
No comments:
Post a Comment