Tuesday, November 18, 2014

ME: Invisible (not really a poem, but a gasp in verse format)























“Home!” –
she sighed in relief
as she closed the door behind her!
But it lasted only for a second.
Only so much it took
for her reality to sweep under the door
and fill the room with emptiness.

It wasn’t hers!
And it was empty.
It was so far away
from what she knew
                               and loved…
The loneliness had clenched its fingers
Around her neck and no door
could separate them.
The cold had entwined with her hair
and would lurk through the night.
The darkness would hide in the corners
                               and under the bed,
but would never completely disappear
                               or dissolve.
The silence would whisper in her ears
                               and shout in her dreams.

But at least the others –
the others weren’t there to see her anymore!
That’s all that was important at the moment!
She’d make friends with her demons.
She’d talk to them,
read to them,
bed with them -
become part of them,
but at least no one else was around…
With their fake concerns,
with their accusations,
with their watching eyes…

At least there she was invisible!


Friday, November 7, 2014

МЕ: Да те моля нямам сили


Искам да те моля, а не мога.
Наместо - пиша ти за свойта самота.
И пак се будя нощем да усетя
безкрайната ни, вечна празнота.
И пак ти пиша – значи моля…
Но истинска ли е,
ако измолена е обичта?
Освен да пиша и сама не зная
веч какво да сторя, как да се спася.
Ще пиша, а пък кой ли ще го види
и има ли значение, уви?
Написаното лесно се изгаря,
а споменът остава да гнети.


Thursday, November 6, 2014

ME: Set my wings on fire


You’ve set my wings on fire
Every night you saw me cry
You’ve let them have me
And on my soul they prey.

Ride the tears I’ve shed
As a river through oblivion
Lock away the sunrays
Don’t burn your eyes away.

Stay where you are,
Don’t move and let it die,
Embrace the pain for once
And with it slip away into the drain.

ME: Поредно безименно


Когато моя мъничък свят се разпадне,
А навън се случват толкова по-страшни неща,
Когато утеха и помощ вече не търся,
Когато намирам щастие сама с мойта тъга,
Когато очите не виждат вече нищо напред,
И когато душата боли да се връща назад,
Когато го няма изходът търсен, мечтан,
Затворен оставаш в своя собтвен зандан.

Когато светлините угаснат
И актьорите се пръснат по своите места,
И когато нямаш ключ от вратата,
Към която си гледал устремено в нощта,
Залутай се сам и далечен,
Със своята болка приятел бъди,
Никое зло само няма да дойде,
Почакай, но все така ще боли.

Monday, November 3, 2014

ME: За какво ми е вятър в платната?



За какво ми е вятър в платната,
Ако няма звезда да ме води
По пътя към дома
И да ми дава пососка
И малко утеха
Със студената си светлина?

За какво ми е вятър в платната,
Ако нямам компас да ми сочи
Към пристнището и брега,
Където си ти,
където ме чака и любовта,
ако изобщо ме чака и тя?

За какво ми е вятър в платната,
Ако нямам котва да ме спре,
В залива и да ме спаси
От бурите в безбрежността
И да удържа поривите диви
На изгубилата се душа?