Седеше, препречил на половина тротоара,
самотен, прегърбен, старец в града.
Държеше в ръцете си три тънички стръкчета,
набрани в градината, свежи цветя,
греещи весело във ръцете на стареца,
неусетили кога при тях дошла бе смъртта.
Един букет ярко розово щастие,
втори – с грейнали малки слънца.
Третият – с есенни тонове,
държеше с трепереща дясна ръка.
Не викаше грозно “Купете цветята ми!”
само протягаше ги над тротоара едва...
Почесваше с палец лицето ожарено
и свеждаше тихо, а може би тъжно, глава...
Минаваха хората в сивия делник,
невиждайки тези цветни петна...
Не донесоха никому тези букетчета щастие,
донесоха на цветаря още ден самота...
--------------------------------------------------------------------------------------
Ако харесвам нещо свое - това е то. Защото е истинско - всяка буква... А аз така и не си купих букетче от този човек (снимката не е истинска)... И до ден днешен го виждам - насън или будна - изниква цветното петно на сивия тротоар в онзи задушен ден... А аз отминавам бързо в оглушително дрънчащия трамвай и си мисля "Ако имах време, щях да сляза и да си купя цвете...". Грозни лъжи!!! Сигурно и аз, като всички, щях да го отмина, забързана за "велики дела"...
Истината е, че в онзи празен августовски ден нямах нито стотинка у себе си - просто се шляех безцелно и не бях помислила, че може някое и друго левче да ми потрябва, че да го взема със себе си... Стана ми мъчно - че исках, а не можах да зарадвам човека с грейналите китки в ръка... Разплаках се у дома - толкова много исках тези цветя!!! На следващия ден минах през същото място поне няколко пъти - обикалях, търсех, бях готова да дам всичките си пари (че бяха чак толкова много) за това букетче... За усмивката на този човек... Исках да си купя малко чуждо щастие... Колко е грозно, че го казвам... Него го нямаше. Беше се отказал, беше отишъл другаде, някой все пак беше купил моето букетче самота или просто беше издъхнал?! Има ли значение? Аз просто отминах с трамвая в онзи скучен августовски ден...
No comments:
Post a Comment