МЕ: On this day

Честит Трети Март на всички българи!

Дано след още 133 години пак да я има България!

ME: When it's time for grief...

Guardian Angel from heaven so bright,

Watching beside me to lead me aright,

Fold thy wings round me, and guard me with love,

Softly sing songs to me of heaven above.

_____________________________________________________________

Couple of days ago, the grandson of my parents' best man, died due to the incompetence of the ppl who were expected to save his life... This kid was one of the most affectionate kids I've ever known - always willing to hug and please you! It's hard to believe he's gone now and the only thing that keeps me from breaking is the hope that IF there's a better place to be when you're gone - he's there, safe from all the disappointments life would have offered him. And still - a child should live, laugh, play and fill others ppl lives with joy, but he won't - not any more... I hope that the "doctor" will never forget his face and this will haunt him 'till the day he dies... A mistake could have been forgiven, but being idle when you have to save a child's life should be punished.

Where ever you are now, dear kid, I hope you're happy and free. Don't be scared - one day we will paint together like we used to, last time we've met... You'll just have to wait for me.

ME: Сезони

Какво те кара да плачеш?

Какво извика обратно дъжда в твоите очи?

Защо пак всичко удави

и заключи в мазето всички мечти?

Не отмина ли тъмната зима?

Не се ли стопи леда във душата ти?

Защо пак всичко е черно

и не разцъфва усмивка на твойто лице?

Или пролет дойде с нейните вечни капризи

и потъна всичко в кални реки,

и погуби всяка надежда

за красиви слънчеви дни?

Или лятото жарко, пожари навред посади,

изпепели последното стръкче утеха

и остави съсухрено-черна

плътта ти да тлее в зори?

Или есен, с тъга и цветове пълна,

пръсна пъстра отрова над твоите дни

и бездиханна душата остави,

посиняла, с изцъклени, празни очи?

МЕ: Навън е толкова хубаво

Навън е толкова хубаво –

слънцето влюбено целува студените стъкла,

а в мен тихичка болка просъсква,

че няма как да чуеш мойте слова…

Навън е толкова хубаво –

снега искри, по-бял от детска душа,

а в мен сълзи напират безочливо,

че не мога да стигна до тебе с ръка…

Навън е толкова хубаво –

влюбени хора обикалят света,

а в мен празно и пусто е,

че те няма, да ти дам цялата си душа.

ME: А как искам

А как искам да те целувам,

да те оставям без дъх

и аз самата до отмаляване

да те целувам…

А как искам да държа ръката ти,

да оставя отпечатък върху кожата ти

за миг да не те пусна,

да държа ръката ти…

А как искам да те прегръщам,

да усещам дъха ти

да шепна нежно любовни слова,

да те прегръщам…

А как искам да ме обичаш,

да ми дадеш сърцето си,

да го пазя от болките

да ме обичаш…

А как искам да сме заедно,

да вървим рамо до рамо,

през смях и сълзи, силни, щастливи

да сме заедно.

ME: Три букетчета самота

Седеше, препречил на половина тротоара,

самотен, прегърбен, старец в града.

Държеше в ръцете си три тънички стръкчета,

набрани в градината, свежи цветя,

греещи весело във ръцете на стареца,

неусетили кога при тях дошла бе смъртта.

Един букет ярко розово щастие,

втори – с грейнали малки слънца.

Третият – с есенни тонове,

държеше с трепереща дясна ръка.

Не викаше грозно “Купете цветята ми!”

само протягаше ги над тротоара едва...

Почесваше с палец лицето ожарено

и свеждаше тихо, а може би тъжно, глава...

Минаваха хората в сивия делник,

невиждайки тези цветни петна...

Не донесоха никому тези букетчета щастие,

донесоха на цветаря още ден самота...

--------------------------------------------------------------------------------------

Ако харесвам нещо свое - това е то. Защото е истинско - всяка буква... А аз така и не си купих букетче от този човек (снимката не е истинска)... И до ден днешен го виждам - насън или будна - изниква цветното петно на сивия тротоар в онзи задушен ден... А аз отминавам бързо в оглушително дрънчащия трамвай и си мисля "Ако имах време, щях да сляза и да си купя цвете...". Грозни лъжи!!! Сигурно и аз, като всички, щях да го отмина, забързана за "велики дела"...

Истината е, че в онзи празен августовски ден нямах нито стотинка у себе си - просто се шляех безцелно и не бях помислила, че може някое и друго левче да ми потрябва, че да го взема със себе си... Стана ми мъчно - че исках, а не можах да зарадвам човека с грейналите китки в ръка... Разплаках се у дома - толкова много исках тези цветя!!! На следващия ден минах през същото място поне няколко пъти - обикалях, търсех, бях готова да дам всичките си пари (че бяха чак толкова много) за това букетче... За усмивката на този човек... Исках да си купя малко чуждо щастие... Колко е грозно, че го казвам... Него го нямаше. Беше се отказал, беше отишъл другаде, някой все пак беше купил моето букетче самота или просто беше издъхнал?! Има ли значение? Аз просто отминах с трамвая в онзи скучен августовски ден...

ME: Обичам те и няма друго

Не знаеш колко ще ми липсваш...

Аз самата нищичко не знам...

Знам само колко много те обичам

И че всичко свое искам да ти дам –

Ръцете, за да те прегръщат нежно,

Очите, за да те обливат с топлина,

Краката ми – до теб да бягат

И устните, да шепнат влюбени слова.

Душата ме боли от мъка,

Сърцето ми от свиване се насини,

Сълзи порийни, наводниха ми лицето

И гърлото неистово мълчи.

Обичам те и няма друго.

На близо и далеч е все това.

Моята любов е всичко,

Което мога да оставя във света.

ME: Сред мрак и облаци, и ветрове

Сред мрак и облаци, и ветрове

върви момиче, приведено на две,

проблясват във очите ú сълзи

и смесват се със капките дъждовни.

Плете се клетката край нея -

клетката от тъмнина и твърд метал,

клетката за смъртник пригодена,

клетката на най-страшния капан.

Върви момичето самотно,

покрило раменете си с ръце,

върви и никъде не се поспира,

върви към вечната тъма...

ME: Tango for none

Страх ме е! Времето не се бои от смъртта, нито вятъра, нито слънцето, нито пък дъжда... Защо и ние с теб да не можем да бъдем като тях?!

Не ми позволявай никога да видя слънцето отново, не ми позволявай никога да видя пак усмивка на твоето лице – просто затвори очите ми, прегърни ме и ме погреби дълбоко в твоето сърце!

Обичам кожата ти – толкова бяла... Обичам допирът ти – толкова студен... Обичам всяка сълза, търкулнала се от очите ти...

Само една прегръдка – една – и отново съм жива.

Само един поглед – един – и сълзи напират в очите ми.

Само една твоя целувка – само една – и съм готова отново да умра!!!

Ние с теб сме толкова еднакви – млади, объркани, уплашени... Знаеш ли, че няма лек за болката, няма и убежище от дъжда, че всички наши молитви ще останат нечути! Нима не знаеше?!

Чувам как дишаш – толкова далеч от тук, а усещам допирът ти толкова близък и истински... Обичам те! А обичта разкъсва сърцето ми...

“Излекувай ме! Остави ме на Смъртта! Пусни ме да си ида! Убий ме! Убий ме! Убий ме...” – молех Любовта, а Тя все отвръщаше с “не”. Знаеш ли, че любовта е като... Погребение на сърцата, като ода за жестокостта... Знаеше ли?!

Казват, че да плачеш значи, че си жив, но… Потокът от сълзи вече пресъхна... Казват, че да умираш значи, че все още си жив, но и кървавите ми реки отдавна пресъхнаха... Казват, че студено ли е едно сърце, то е мъртво, а моето отдавна е ледено... И сякаш съм погребана жива...

Единственото, което искам е, да ме скриеш в прегръдките си, тогава... Когато Любовта и Смъртта станат едно цяло! Ще го направиш ли?

--------------------------------------------------------------

{Това е... Да видим... Писано е преди много години - 6, ако трябва да съм напълно честна и тези дни попаднах пак на него. Не мога да се оттърва от мисълта, че не е дори наполовина толкова добро, колкото съм мислела, че е като съм го писала, а и тогава знаех, че нещо не е както трябва... Така или иначе - замислено беше като етюд и изговорено е може би малко по-добро... Така или иначе не мога да го направя по-добро в момента и реших да го споделя такова, каквото беше и каквото ще остане - както и решенията си - човек не може и не бива да променя с лека ръка нещо написано, изпято, изиграно.}

ME: "I'm in the f*****g FINLAND!" :D

Did that ever happened to you?

You wake up in the morning - a morning just like any other. You have a breakfast, a cup of coffee may be... You do all the things that you usually do - everything's just OK - nothing less and nothing more... Then you start your day - go to work/school/uni, whatever you do, but all of the sudden, out of nowhere a thought strikes you so unexpectedly that you almost fall back right there on the side-walk on your way to wherever... And the thought is so simple and yet so powerful - you are right where you want to be, doing what you've always wanted. "Oh, come ooon", you'd say - "that's old news!!!", and you'd be absolutely right - it's not the first day/week or even not the first month that you've been there/doing that, but it's like a wake up call that rings in an instant in you head like a million 100kg bells!!!

That happened to me this morning while I was walking from the bus-stop to my morning lecture room... Just like that - something in me just flipped in a split second and even before the thought could actually acquire distinct shape in my brain, I was already smiling... It must have looked ridiculous from the outside, but I've been only thinking that may be (just may be) I'm the happiest person on Earth... So I just kept walking with a silly smile on my face and went to the lecture I was supposed to be... Nothing more, nothing less...

It's past noon now and the feeling is still there turning one regular day into one of the happiest days I had lately!

The reason to write you this is only to wish you (and make a wish for myself too) to have more days like that - to have to courage and to be allowed to feel happy with who you are, what you're doing and where you're living! :)

----------------------------------------------------------------------------------------------

1. excuse the French in the title, but it's the only way I could possibly express the excitement at that moment;

2. the picture is of spring/summer-time Kumpula (where I currently live), Helsinki, Finland - credits to the photographer (http://www.flickr.com/photos/haaveilla/collections/).

МЕ: и мечтите уби

Затвори вратата след тебе -

няма кой да посрещна, уви,

не остана искрица да свети,

да озарява чужди очи.

Затвори и нищо не казвай -

и така достатъчно силно боли,

върви си спокоен

и за мен забрави.

Затвори и тук не се връщай -

не остана кой да те чака -

и мене, и мечтите уби,

а не зная, разбра ли дори?...

{минутка за лично творчество :Р }

ME: Marigold

Drops of blood are falling down,

dripping think and slow as time,

putting on a deadly crown -

love worths no more than just a dime.

Here - in 6-feet grave

I lie in darkness all alone.

That's where I feel safe.

That's the place that I call home.

No one cares to know my name -

just a flower is what it used to be.

By your hand, whole to ashes aflamed...

Does anyone still remember me?

ME: choice

Why do I have to chose

between the pleasure and the pain,

when they are all the same,

just having slightly different name?...

ME: Escaping you

Running away from you

is only stupid circle back into your bed.

Breaking night and day again,

pleasuring you and taking all the pain.

In my nightmares I can only rest!

Killing me or killing you - what's best?...

When the dungeon of your love

is just my curse that makes me blessed...

{{{I never pretended to be a writer, but every now and then I feel good enough to share my own writings...}}}

ME: (untitled)

Everything that died
shall live again

it just takes time

to gain its strength...

ME: The darkness in my light

Far beyond the sun

you will find me cold,

burning, bleeding, buried deep in darkness.

Wrapped inside the shadows

you may see me black,

glowing, shining supernova-like...

ME:

A heart can be broken even if it didn't love...

ME: photos

If you ever stop by Helsinki -> http://www.valokuvataiteenmuseo.fi/en

ME: Is it about time to talk?

Many ppl use those blogs to share their thoughts and feelings. But have you ever come across a situation that you want to say something to someone so much that... You're scared to do it in person? And in the end you never say those things... Or you just post them in your long-forgotten blog, hopping that may be one day this person will see them and by some imaginary magical forces of nature will KNOW that those words were meant for them...

And they usually never do...

So what's the point then in "sharing" those thing when you don't do it the real way - by talking to ppl?

ME: една нощ във FANS

Снощи във ФЕНСа забиха по нещо любимо
Траша, двама с името Иво и Димо.
Барабаните нови ни отвяха главите,
китарите "стари" - напълват душите.
Дяволски тонове вокалът извади,
зарадва ни всички - и стари, и млади.
Жицата яко опъвана беше,
сърцето ми в ритъма луд туптеше...
Беше епично, беше и славно,
беше на всички безкрайно забавно.
Свърши нощта, разделихме се с мъка,
очакваме скоро среща на всички пак тука!!!

---------//----------//-----------//-----------

ей това е то поезия, дано никой не реши, че съм се взела на сериозно. вечерта обаче си беше един път!